***

Някога, някога много отдавна, мечтаеше малкото птиче
за лято, небе и море, и да знае как се обича.

Окъпано в облаци пръски от пяна-дъга, молитви за дъжд
му се струваха малко нелепи
и казваше важно, че слепи
са тези сред цяла поляна, целуващи стръкченце ръж.

Но ето че май съм пораснала и май че обичам.
А понякога, само понякога, с усмивка си спомням за малкото птиче.

Недомислено

*или как хората си прекарват часовете по етика.

Чакаш ли?
Невинното, малкото.
Плачеш ли?
За грозното, жалкото.
Мислиш ли?
За мен и за другите.
Искаш ли?
Да се слееш със бурите.

...бързаш...
Не виждаш подробности.
...безчувствен си...
Живееш в условности.
...чувстваш...
Се мъничко празничък.
...искаш...
Но животът е кратичък.

***

От всичко най-много мразя вкуса на прехапаните усмивки. Горчив е.

***

Времето беше в унисон с чувствата на героинята. Тъмни оловносиви облаци се стелеха близо над земята, захлупвайки варненското небе. Отгоре бяха бели; леки и пухкави като памук.

***

Забелязвали ли сте, че когато вали, изпадаме в носталгия? Мислим за себе си, докато небето плаче... Мислим за себе си, докато някой друг плаче...

Колко далече?

Кой каза, че в тъмното усмивките
не се виждат?

Не е вярно, усмивките винаги се виждат. Или поне се усещат. Дори когато не искаш. Особено когато не искаш...

Усмихвам се. Нощ е. Моето време. Небето е оловнотежко и мътно, бездънно и беззвездно като мен... Дори уличните лампи примигват. Сякаш знаят, че само с дъх мога да ги угася. Усмихвам се. Страх ги е. Соленият вкус на уплахата ги залива, обгръща ги и ги души с тънка сребърна жичка. Вълните на паниката се надпреварват по проводниците, пръскат искри от контактите. Режещ съскащ звук и една електрическа крушка се пръсва над главата ми. Над мен се посипва букет пламтящи стъкълца. Отчаян фойерверк се опитва да ме пробуди. Няма. Аз спя. Сънувам. Няма да се събудя. А и не мога. Защото всъщност съм будна. Будна съм. И се сънувам. Дългопръстата ръка се свива и разпуска, в краката ми все още мъждукат полустопените парченца стъкло. Учестеният ми дъх излиза на кълба от полуразтворените розови устни. Студът гали кожата ми, щипе я, дразни ме, примамва ме да си отида вкъщи, да се скрия от всичко, от другите, от мен... Няма. Ще подразня студа, ще си поиграя с него. Толкова е лесно. Замръзнал се топи в ръцете ми, прегръща ме, по-силно, прокарва пръсти в косата ми, разголва раменете ми, диша във врата ми, шепне в ушите ми, хапе ме, докосва ме, целува ме, прокарва език по напуканите си устни... Все едно не е студ, а... Той е зад мен, дърпа ме назад, иска да ме задържи при себе си, топла... Жива... Устните ми се разтварят и оголват снежнобели перлени зъби. Не още... Как е могъл да се заблуди, та аз не съм... Не бих могла да съм, не искам да съм... Сега съм по-студена дори от него, боля, хапя по-силно и ям жива плът, а не замръзнала. Накланям глава на една страна и се усмихвам. Пак... Събличам ризата си и продължавам. Само нея ще получи от мен. Самотните ми стъпки отекват глухо по влажната улица. Някои се оплакват от самотата, аз я приветствам. Само тя ме познава, само аз я познавам. Приличам на призрак, който се появява от мъглата на собствения си дъх, омайно се увива около теб, оставя отпечатъците си върху настръхналата ти кожа, чертае знаците си по тялото ти, усуква те в нежната си мрежа, пие сребристата ти душа, изпива я до капка. А ти крещиш в екстаз, забравяйки къде свършва удоволствието и започва болката. Забързвам ход. Не бягам. Не още... Имам още време, а тишината не ме плаши. Небето мисли, че с гъстите си мастиленосини облаци ще успее да прекрати нощната ми лудост, да събуди сомнамбула. Греши... Само ми дава сили. Усмихвам се. Градът не можа да ме спре. Уви ме в Мрак, най-добрият ми приятел. Прати ми Студ, моят любим. Заля ме с Тишина, родната ми майка. Никой не може да ме спре... По-силна съм от теб, от всеки човек, от всички хора заедно... По-силна и по-бърза... Защото съм свободна. А ти не си. Виждаш усмивката ми, нали? Усети кожата ми как лъха на парфюм. Почувствай косите ми, ухаещи на стари книги. Пръстите ми, меки като студена коприна. Прегръдката ми, нежна и здрава като кехлибар. Безметежна като затвор. Целувката ми, сладка, искряща, горчива, боляща, кървава, крещяща, взимаща, даваща, освобождаваща, и пак, и пак, и пак, викай, давай, подари ми, подари ми това, което имаш, дай ми живот, свеж, неопетнен, туптящ, смел, дързък, нов... Усмихвам се... Нов, Нов, Нов...
Облизвам рубинената капка от устните си. Виждам отражението си в една локва. Все едно съм пила червено вино. Знаеш, младото червено вино, живо, пламтящо, пулсиращо във вените на смъртните, чакащо само да бъде освободено от оковите на тленното тяло, амброзията, медовината на боговете. Бъди като мен... Аз съм свободна... Жаждата не ме оковава, тя ме пуска навън, сред цялото пиршество, сред дивеча, сред градината с цветя, да си набера колкото искам. Ще бъдеш ли поредната изсъхнала роза в букета ми? Или ловец, мой брат, моя сестра, любим и любима? Избирай... Свободен си да направиш поне това... Колко далеч можеш да стигнеш, за да бъдеш себе си? Колко? Аз направих своя избор отдавна, изрисувах с червени пръсти букви по Луната, плиснах гореща кръв в морето и погребах себе си, за да възкръсна, нова, стара, мъртва и, същевременно истински жива, безгрижна, волна. Можеш ли да избягаш? Къде? И докога ще бягаш? Колко далече можеш да стигнеш ти? Преди да усетиш силата на усмивката ми. Колко далече? Като те хвана, няма да хапя... Обещавам...

Не ми вярвай...
Усмихвам се...

Изсънувано с: Apocalyptica - Wie weit

Love vs. Lust

Е? Кое предпочиташ?

The principles of lust are easy to understand...

Мдам, така е. Аз съм с теб, ти си с мен. Теб не те интересува нищо, мен не ме интересува нищо. Нещата са прости. Нещата са хубави. Нещата са днес. Не мислиш за утре. Никой нищо не иска от теб, ти не искаш нищо. Нещата са прости. Тук и сега. Толкова... Не ти пука. За нищо и никого.

Do what you feel, feel until the end...

Правиш това, което искаш. Чувстваш това, което искаш. Мислиш, това което искаш. Никой не ти се меси. Не иска да те променя. Проблемът във взаимоотношенията между хората и то най-вече в ТЕЗИ е, че този ОНЗИ/ОНАЗИ иска да те промени... Защо? Защото иска да те притежава. Да остави отпечатъка си върху теб. А знаеш ли кое е най-смешното? Опитват се да те променят, да те изкривят и като не успеят се сърдят :) От години наблюдавам този процес. Смешно е... Но в крайна сметка ти си оставаш същият. И си доволен от това. Докрай. До края. И след края. Няма горчилка. Е, да, понатъжаваш се, но това е нормално. Минава ти. И после пак.

The principles of lust are burnt in your mind...

Тук някой да има да каже нещо? Интересно ми е, все пак някой може да се опита да отрече... Леймър... :D
Кофти програмиране на човешкия мозък, хъх. Затова нека не се чудим защо са ни зарязали/сме зарязали заради по-хубав/а, респективно по-дълги крака, плочки, цици, ръце, бла-бла... Генно инженерство, мамка му... И в гените ни е заложена мисълта за по-здраво и по-силно потомство, така че... Или пък да го кажа просто... Ако една божествена мадама само по хавлия ти влезе в стаята, няма да я оставиш да се суши сама, нали? А ние, мацките, просто ще си замълчим относно Джош, Чад, Бен, Брад, Уентуърт и така нататък по хавлия... Само те си знаят какво ще им се случи...

Do what you do, do it until you find...

Правиш, каквото правиш. Свободен си. Не си отговорен пред никого. Затова те обвиняват, че си безотговорен. Че си безчувствен. Мдам, ти всъщност наистина си безчувствен. Чувстваш единствено "сега"... А любовта е чувството за "утре"... Не търсиш нищо, не намираш нищо. Животът е прост. И почти пълен. За теб... Докато изведнъж...

Love...

... всичко не се прецаква... Колко ти беше лесен животът досега... А сега изведнъж става хубав... По мазохистичен начин, естествено...