Deserted desolate forsaken

***

2009-09-07T22:46:00.000+03:00

Някога, някога много отдавна, мечтаеше малкото птиче
за лято, небе и море, и да знае как се обича.

Окъпано в облаци пръски от пяна-дъга, молитви за дъжд
му се струваха малко нелепи
и казваше важно, че слепи
са тези сред цяла поляна, целуващи стръкченце ръж.

Но ето че май съм пораснала и май че обичам.
А понякога, само понякога, с усмивка си спомням за малкото птиче.

Недомислено

2009-03-29T19:24:00.002+03:00

*или как хората си прекарват часовете по етика.

Чакаш ли?
Невинното, малкото.
Плачеш ли?
За грозното, жалкото.
Мислиш ли?
За мен и за другите.
Искаш ли?
Да се слееш със бурите.

...бързаш...
Не виждаш подробности.
...безчувствен си...
Живееш в условности.
...чувстваш...
Се мъничко празничък.
...искаш...
Но животът е кратичък.

***

2009-02-19T14:44:00.003+02:00

От всичко най-много мразя вкуса на прехапаните усмивки. Горчив е.

***

2009-02-09T21:50:00.003+02:00

Времето беше в унисон с чувствата на героинята. Тъмни оловносиви облаци се стелеха близо над земята, захлупвайки варненското небе. Отгоре бяха бели; леки и пухкави като памук.

***

2009-01-28T11:27:00.001+02:00

Забелязвали ли сте, че когато вали, изпадаме в носталгия? Мислим за себе си, докато небето плаче... Мислим за себе си, докато някой друг плаче...

Колко далече?

2008-12-02T01:55:00.008+02:00

Кой каза, че в тъмното усмивките
не се виждат?

Не е вярно, усмивките винаги се виждат. Или поне се усещат. Дори когато не искаш. Особено когато не искаш...

Усмихвам се. Нощ е. Моето време. Небето е оловнотежко и мътно, бездънно и беззвездно като мен... Дори уличните лампи примигват. Сякаш знаят, че само с дъх мога да ги угася. Усмихвам се. Страх ги е. Соленият вкус на уплахата ги залива, обгръща ги и ги души с тънка сребърна жичка. Вълните на паниката се надпреварват по проводниците, пръскат искри от контактите. Режещ съскащ звук и една електрическа крушка се пръсва над главата ми. Над мен се посипва букет пламтящи стъкълца. Отчаян фойерверк се опитва да ме пробуди. Няма. Аз спя. Сънувам. Няма да се събудя. А и не мога. Защото всъщност съм будна. Будна съм. И се сънувам. Дългопръстата ръка се свива и разпуска, в краката ми все още мъждукат полустопените парченца стъкло. Учестеният ми дъх излиза на кълба от полуразтворените розови устни. Студът гали кожата ми, щипе я, дразни ме, примамва ме да си отида вкъщи, да се скрия от всичко, от другите, от мен... Няма. Ще подразня студа, ще си поиграя с него. Толкова е лесно. Замръзнал се топи в ръцете ми, прегръща ме, по-силно, прокарва пръсти в косата ми, разголва раменете ми, диша във врата ми, шепне в ушите ми, хапе ме, докосва ме, целува ме, прокарва език по напуканите си устни... Все едно не е студ, а... Той е зад мен, дърпа ме назад, иска да ме задържи при себе си, топла... Жива... Устните ми се разтварят и оголват снежнобели перлени зъби. Не още... Как е могъл да се заблуди, та аз не съм... Не бих могла да съм, не искам да съм... Сега съм по-студена дори от него, боля, хапя по-силно и ям жива плът, а не замръзнала. Накланям глава на една страна и се усмихвам. Пак... Събличам ризата си и продължавам. Само нея ще получи от мен. Самотните ми стъпки отекват глухо по влажната улица. Някои се оплакват от самотата, аз я приветствам. Само тя ме познава, само аз я познавам. Приличам на призрак, който се появява от мъглата на собствения си дъх, омайно се увива около теб, оставя отпечатъците си върху настръхналата ти кожа, чертае знаците си по тялото ти, усуква те в нежната си мрежа, пие сребристата ти душа, изпива я до капка. А ти крещиш в екстаз, забравяйки къде свършва удоволствието и започва болката. Забързвам ход. Не бягам. Не още... Имам още време, а тишината не ме плаши. Небето мисли, че с гъстите си мастиленосини облаци ще успее да прекрати нощната ми лудост, да събуди сомнамбула. Греши... Само ми дава сили. Усмихвам се. Градът не можа да ме спре. Уви ме в Мрак, най-добрият ми приятел. Прати ми Студ, моят любим. Заля ме с Тишина, родната ми майка. Никой не може да ме спре... По-силна съм от теб, от всеки човек, от всички хора заедно... По-силна и по-бърза... Защото съм свободна. А ти не си. Виждаш усмивката ми, нали? Усети кожата ми как лъха на парфюм. Почувствай косите ми, ухаещи на стари книги. Пръстите ми, меки като студена коприна. Прегръдката ми, нежна и здрава като кехлибар. Безметежна като затвор. Целувката ми, сладка, искряща, горчива, боляща, кървава, крещяща, взимаща, даваща, освобождаваща, и пак, и пак, и пак, викай, давай, подари ми, подари ми това, което имаш, дай ми живот, свеж, неопетнен, туптящ, смел, дързък, нов... Усмихвам се... Нов, Нов, Нов...
Облизвам рубинената капка от устните си. Виждам отражението си в една локва. Все едно съм пила червено вино. Знаеш, младото червено вино, живо, пламтящо, пулсиращо във вените на смъртните, чакащо само да бъде освободено от оковите на тленното тяло, амброзията, медовината на боговете. Бъди като мен... Аз съм свободна... Жаждата не ме оковава, тя ме пуска навън, сред цялото пиршество, сред дивеча, сред градината с цветя, да си набера колкото искам. Ще бъдеш ли поредната изсъхнала роза в букета ми? Или ловец, мой брат, моя сестра, любим и любима? Избирай... Свободен си да направиш поне това... Колко далеч можеш да стигнеш, за да бъдеш себе си? Колко? Аз направих своя избор отдавна, изрисувах с червени пръсти букви по Луната, плиснах гореща кръв в морето и погребах себе си, за да възкръсна, нова, стара, мъртва и, същевременно истински жива, безгрижна, волна. Можеш ли да избягаш? Къде? И докога ще бягаш? Колко далече можеш да стигнеш ти? Преди да усетиш силата на усмивката ми. Колко далече? Като те хвана, няма да хапя... Обещавам...

Не ми вярвай...
Усмихвам се...

Изсънувано с: Apocalyptica - Wie weit

Love vs. Lust

2008-10-25T20:23:00.007+03:00

Е? Кое предпочиташ?

The principles of lust are easy to understand...

Мдам, така е. Аз съм с теб, ти си с мен. Теб не те интересува нищо, мен не ме интересува нищо. Нещата са прости. Нещата са хубави. Нещата са днес. Не мислиш за утре. Никой нищо не иска от теб, ти не искаш нищо. Нещата са прости. Тук и сега. Толкова... Не ти пука. За нищо и никого.

Do what you feel, feel until the end...

Правиш това, което искаш. Чувстваш това, което искаш. Мислиш, това което искаш. Никой не ти се меси. Не иска да те променя. Проблемът във взаимоотношенията между хората и то най-вече в ТЕЗИ е, че този ОНЗИ/ОНАЗИ иска да те промени... Защо? Защото иска да те притежава. Да остави отпечатъка си върху теб. А знаеш ли кое е най-смешното? Опитват се да те променят, да те изкривят и като не успеят се сърдят :) От години наблюдавам този процес. Смешно е... Но в крайна сметка ти си оставаш същият. И си доволен от това. Докрай. До края. И след края. Няма горчилка. Е, да, понатъжаваш се, но това е нормално. Минава ти. И после пак.

The principles of lust are burnt in your mind...

Тук някой да има да каже нещо? Интересно ми е, все пак някой може да се опита да отрече... Леймър... :D
Кофти програмиране на човешкия мозък, хъх. Затова нека не се чудим защо са ни зарязали/сме зарязали заради по-хубав/а, респективно по-дълги крака, плочки, цици, ръце, бла-бла... Генно инженерство, мамка му... И в гените ни е заложена мисълта за по-здраво и по-силно потомство, така че... Или пък да го кажа просто... Ако една божествена мадама само по хавлия ти влезе в стаята, няма да я оставиш да се суши сама, нали? А ние, мацките, просто ще си замълчим относно Джош, Чад, Бен, Брад, Уентуърт и така нататък по хавлия... Само те си знаят какво ще им се случи...

Do what you do, do it until you find...

Правиш, каквото правиш. Свободен си. Не си отговорен пред никого. Затова те обвиняват, че си безотговорен. Че си безчувствен. Мдам, ти всъщност наистина си безчувствен. Чувстваш единствено "сега"... А любовта е чувството за "утре"... Не търсиш нищо, не намираш нищо. Животът е прост. И почти пълен. За теб... Докато изведнъж...

Love...

... всичко не се прецаква... Колко ти беше лесен животът досега... А сега изведнъж става хубав... По мазохистичен начин, естествено...

Самичка

2008-10-16T19:17:00.000+03:00

През прозореца самичка гледа.
Навън е нощ, а вътре - светлина.
Като тъжна роза е унила, бледа.
Навън е той, а вътре - тя.

Сред звездите тя самичка търси
една-единствена звезда.
По небето черно пак чертае с пръсти
следа към своята душа.

От север вятър я самичка лъхва,
събрал парфюм от хиляди места,
и в миг ухание вълшебно вдъхва
на дъжд, на него, на тъга.

И утрото самичка тя прегръща,
склонила в тъмното глава.
Преплетени са двамата във сънища,
самички там са той и тя...

Къщичка

2008-10-11T14:20:00.000+03:00

Имам планове, големи планове...
Ще ти построя къща.
Всеки камък ще бъде една моя сълза.
Те ще ти бъдат затвор.
Да... Ще ти построя къщичка.
Без прозорци, без врата.
Ще ти бъде тъмно...
Мразя светлината.
О, да. Ще ти построя дом.
Ще бъдеш част от цялото.
Част от мен.

Камък до камък, ще те зазидам вътре. Камък върху камък... Винаги ще съм до теб.

Без обувки и без дрехи ще ме гледаш, докато работя.
Ледените пръсти на цимента.
Притискат те.
Няма да ти дам да говориш.
Познавам те.
Колко си красив.
Отвън ще ти направя градинка. С рози.
Знам, че ги обичаш.
Виковете те ще оплетат в бодлите си.
Никой никога няма да чуе как крещиш...

Камък до камък, ще те зазидам вътре. Камък върху камък... Винаги ще съм до теб.

Ничий чук няма да успее да свали стената.
Ще сме глухи двама в самотата.
Дори небето няма да може да ти помогне.
То е на моя страна...
Нито гръмотевици, нито бури ще съборят зида.
А после...
Ще забия острието в сърцето ти.

Камък по камък ще те зазидам вътре... Никой никога няма да чуе как крещиш...

Винаги ще съм до теб...

Панаир

2008-09-29T22:08:00.001+03:00

Панаир. Шатрите не са толкова шарени, колкото като дойдох първия път. Безцветните райета чертаят успоредните си прави оттук до безкрая и обратно. Избеляло зелено като спомен за отминалата радост, порозовяло червено като сянка на отминалата страст, жълто на мръсни петна като нечия съвест. И черно. Любимият ми цвят. Хах, и виенското колело вече не ми се вижда толкова високо. А как само обичах да се качвам на виенското колело. Бавничко назад и нагоре, миг на върха и пак надолу към земята. Някога приятното поскърцване на тоновете метал под мен ме унасяше в полюшващата се кабинка, притварях очи и си представях... Няма да ти кажа какво си представях...
А веднъж най-горе - се променях изцяло - лицето ми грейваше в най-детската и най-зъбата възможна усмивка, косата ми изведнъж се оказваше вързана на две опашки, а по краката, обути в разноцветни 3/4 чорапи, личаха следите от скорошна твърде буйна игра. И навсякъде имаше балони. Ярки, големи, пъстри балони. Пълни с наивна надежда, детска вяра, простодушна мечта...
Пълни с въздух под налягане. От спомена ме пробужда натрапчивото стържене на ламарина в ламарина, миризмата на застояла вода, просмукала се в желязната кабинка. Тъмносинята боя се лющеше на големи люспи и отдолу, досущ като обелените ми колене, зейваха рани... Панаир. Всички шатри са побелели. Да, именно побелели. Дори сивото е цвят. А аз обичам черното. Липсата на светлина. И коминочистачите обичам. Не онези, които се разхождат преоблечени, за да измолят левче от теб. А истинските. Тези, които цял ден са тънали в сажди, в чернилка и в гадости около тях, и които накрая досадните малки дечица (хъх, и аз) пипаме за късмет. Е, като се замисли човек... И розите, като горят, стават на пепел...
Панаир. Двойки се разхождат насам-натам, ядат съмнителен захарен памук и си подаряват гигантски избелели мечета. Всичко е толкова пъстро... Всичко е толкова блудкаво и тривиално. А аз обичам черното...

Ако някой срещне някой...

2008-08-17T22:32:00.003+03:00

Наскоро се сетих за това стихотворение... отново...

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

Робърт Бърнс

Болка

2008-08-02T03:57:00.001+03:00

Преди аз виках, кършех пръсти от безсилна злоба,
блъсках се в решетки от невидим гневен мрак.
Пенлив поток от думи кълнеше черната прокоба,
обрекла ме без жал на вечен бяг.

И пламенно се молих фенера златен да строша;
пеперудените ми криле напразно изгоряха.
Гореща пепел пръсна вятърът с безмилостна ръка;
родиха се мечтите ми със вик, със стон умряха.

Скала бях аз, смръщено надвиснала над бясна морска шир.
Адски грохот беше всеки пълен със омраза крясък.
Яростен прибоят дълбаеше душата ми безспир....
Превърна ме в черупка празна, всяко чувство стри на ситен пясък.

Сломена стенех аз накрая, потънала до колене във кал.
Дъжд, кръв и сълзи капеха във сивия покрил сърцето прах.
С вопли жални будех трепета отдавна в мен заспал -
безсмислен порив на надежда празна; от скръб и болка онемях.

Затуй и днес мълча - студена е стоманата във мен.
Сама си изковах окови, сега сама ги влача.
Върти се във ума побъркан все същия проклет рефрен...
... господи, красива съм, когато плача...

За последен път

2008-08-02T00:11:00.002+03:00

Отново аз сама съм пред листа.
Отново тъй далечна, неразбрана.
Отново чакам да стопиш снега
с една усмивка изтървана.

Отново искам аз да те усетя
неволно длан в ръката задържал.
Отново искам да потрепвам.
щом с поглед времето за мен си спрял.

Отново аз стоя навън.
В дъжда крещя аз името отново.
Не искам да завърши този сън.
Когато се събудя, да мълвя: "Отново..."

Преди отново да заспя...

2008-07-03T00:53:00.002+03:00

Пази ме ти, когато съм заспала,
и нежни думи тихо ми реди,
дорде нощта, сребро навън разляла,
отстъпи и денят ни навести.

Усмихни ми се, щом пак очи отворя,
в косите ми рисувай ти цветя.
Преди сънят отново да пребори,
преди отново да заспя...

Плачеш ли, когато вали? Вали ли, когато плачеш?

2008-05-16T21:57:00.003+03:00

Плачеш ли, когато вън вали?
Плачеш ли, щом друг за теб скърби?
Плачеш ли, когато той признава,
че за тебе плаче, щом те няма?

Вали ли вън, когато плачеш?
Вали ли вън, щом нещо премълчаваш?
Вали ли вън, когато той ти дава
единственото нещо, което притежава?

Дали със облаци покрит е твоят небосвод?
Дали сърцето ти превръщат в леден блок?
Дали в самотните, от останалите скрити, мигове
склонил глава, и той за тебе пише стихове?

Ежедневно

2008-04-27T22:20:00.000+03:00

Пиша, защото... И аз не знам защо... Както обичам да казвам - ще си излея душевнищ скрап. Така или иначе тук влизат точно 0,00000340024 души. По-сигурно е и от скрина с бельото на баба ми...
Та... Напоследък ми се насъбраха твърде много преживявания - и положителни, и не дотам положителни, и откровено отрицателни... Странно ми е... В смисъл: имаше един период от време, в който нищо не ми се случваше... Ама абсолютно нищо... Даже и в автобуса не ме настъпваха. А сега... всичко е някак странно. Все едно гледам през запотено стъкло, все едно от действащо лице съм станала само наблюдател. И още по-странното е, че именно сега се чувствам така, а не тогава... Хех, нали знаеш - ужким сега трябва да хвърча насам-натам - какво по-хубаво от ежедневие, наблъскано със случки. Еми... честно казано, май предпочитам липсата на такива. Когато ги нямаше ми беше по-добре - а сега... Душевно опустошена. Правя неща, които мразя, които съм се заричала никога да не направя. Отвратителна съм, не мога да се позная... Гадно ми е. Това е истината. Гадно ми е. И все пак... дали не е по-хубаво да ми е гадно? Хм, това дори аз не си го разбрах :D Да се имам в противоречивата личност. Ама к'во да се направя. Исках рекламация, не ми дадоха. Такава ще съм си, дефектна. Пък ти умната к'во ще правиш с мене. Може да ти излязат и на тебе дефектите :P Та, достатъчно за светлата ми персона :) Гадно ми е. Като го напиша и се усмихвам. Я, да пробвам пак. Гадно ми е. Става! It works! It works! :D Баси... (извинявам се за лошата думичка (wasntme) Нещо съм сбъркана. Ама не ми пречи, де :) Хах, по-често трябва да я ползвам тая кофичка за душевни отпадъци.... Кара ме да се чувствам добре...

Gebraucht...

2008-04-09T16:36:00.003+03:00

Home alone...

2008-04-07T23:45:00.003+03:00

Казваш, че искаш да си сам тогава, когато най-много имаш нужда от някого... Искам да съм сама...

Hey, stranger...

2008-03-10T23:47:00.000+02:00

Ей, ш :P
Ти, ъхъ, точно ти! Що така си увесил нос? Уж съм възпитана млада дама * тук е мястото някой силно и гръмогласно да се изхили*, но сега ще ти кажа нещо адски директно... Майната им на останалите. Ей, така съвсем просто. Да не ти пука. Нали се разбрахме да ми се усмихваш? :) Хайде, тогава. Аз иска ухилка :) И световен мир... най-важното е световният мир... Но това е друга тема ;)
Някой да не ти е казал нещо? Нещо лошо? Да не те е обидил? Или наранил? Майната му. Нека се радва на мизерната си победа... Нека да си злобее. И без това не може да е по-добър от теб, остави го да се наслаждава на грозотията, която е направил... Казваш, че си странен. Всички сме странни. Всеки си има неговите няколко skeletons in the closet (не, това не са скелети в клозета... а колко интересно би било, ако наистина бяха. Пък и к'во биха правили скелетите в кл... спирам :P) А този, който не е странен е... обикновен. Скучно е да си обикновен. Сиво е да си обикновен. Казвам го от личен опит. Затова бъди си странен. Носи два различни чорапа, ходи с единия крак по бордюра, а с другия по платното и се чуди защо куцаш. Лови пеперуди в час по немски, гледай звездите сама от претъпкана автобусна спирка. Бъди си отнесен, или суетна, или вечно замислен, или вечно приказваща, или прибързан, или малко луда... А ти съжаляваш заради това... Защо? Това си ти. Ок, казваш, че не било уместно... Не е уместно да си себе си? За мен си е точно на мястото. Няма нужда да се преструваш... Зарежи я тая работа. Твърде много и твърде дълго съм се преструвала, знам как е, не можеш да ме изненадаш... Бъди си чешит, странна, чудат, особена... За мен няма значение. Това си ти, нали? Само за това ми пука... Само за това...

2008-03-02T23:54:00.000+02:00

Колко странно нещо е това - стойката за вестници?! Представлява нещо средно между бездънна яма с безполезна хартия за рециклиране и... някакъв полу-забравен свят. Поотминал, поомачкан, поодъвкан свят. Свят за един ден. Вчера нероден, утре забравен. Свят, от който след седмица никой вече не се интересува. И в цялата тази бъркотия от паралелни ("Капитал", "Стандарт" и вся остальная непьющая сволочь) вселени десетина грижливо изрязани гланцирани листа малък формат. Дойдоха ми направо като гръм от ясно небе сред статиите за училищната стачка, вдигането на цената на зелето и старите нови лаптопи на Apple. И така пред това животно стойката за вестници накрая имаше една малка и една голяма купчинка. Какво се оказаха прословутите тези листи, с които вече около 45 секунди ви занимавам - статия изрязана от National Geographic. Статия за тангото. Докато се чудих какво красиво е намерил фотографът у двама потънали в пот аржентинци на средна възраст, си спомних нещо. Не ви ли се е случвало да прочетете някоя книга, а в последствие - да нямате идея за какво става въпрос в нея? Просто да помните това, което тя ви е накарала да чувствате? Та, такова нещо се случи с мен... Седиш, мислиш си, че седиш, знаеш, че седиш, а всъщност... Всъщност, защо да казвам, като мога да покажа... Фонтан от червена коприна. Подканващ звук от акордеон и приглушено тракане на обувки за танци. Двама обикновени души на средна възраст. Обикновено облечени. С нищо неотличаващи се от тълпата. Освен с тихия звук от високите токове. Мелодията бавно си проправя път сред колебливите звуци на старите разстроени инструменти. Трак-трак... Стъпка, такт. Две ръце се сплитат. И политат... Обикновената черна рокля оставя ароматна следа във въздуха, мъжка ръкавица пада на земята. Плавно спускане встрани. Белите глезени чертаят спирали по дървения под. Главата до болка извърната вляво. Защото един-единствен поглед в очите ще развали магията. Един-единствен поглед ще признае всичко, без принуда, без заплаха, без лъжа. А тангото е лъжа. Сладка, долна, мръсна лъжа. Илюзия. Заблуда. Мечта. Сън. Страст. Любов. Прегръдката е толкова гореща, а иначе далечна, сякаш някой е застанал между танцуващите. Носовете на обувките са като залепени един за друг. Двама луди се въртят в див синхрон. Къде са сега двамата потни аржентинци на средна възраст... Двама млади празнуват непризнатото. Казват, че жените казвали "да" с очи, а не с уста. Така е... Устните лъжат, очите никога. Тангото лъже. То е свят за един ден, за десет минути, за една песен... Единственото, което виждам е фонтан от червена коприна...

Господинът

2008-02-25T21:34:00.006+02:00

Бос по натрошените стъкла...
Бос по натрошените звезди...

Хора и улици, сив булевард. Шум на коли, светлини. А там Нощта отдавна е спуснала черния си покров и тихо се промъква към последните светли островчета. Една улична лампа отчаяно се опитва да отблъсне прииждащия на талази мрак, но меката кадифена ръкавица на тъмнината дави и последните лъчи жълтеникаво сияние на безпомощната електрическа крушка. Няма звезди по небето, а луната още не е изгряла. Час на студ, час на сянка, час на самота. По тясната уличка промъкнал се блясък чертае фигури по асфалта. И изведнъж се чува песен. Ту сладка, ту гръмка, ту весела, ту тъжна, ту тиха, ту силна. Някой крачи по сивия път и пее. Уличната лампа изгасва за миг, песента секва. Слаб шум раздира надвисналия като буреносен облак покой. Скърцане на метал по метал, секунда затишие, а после бели снопове светлина чертаят своя пътека по шосето. Душащата прегръдка на Нощта е разкъсана, лъчите играят по натрошеното цветно стъкло на асфалта. Малки бели, сини, зелени слънчеви (или по-точно "лампени") зайчета бягат по черната завеса. А насред мълчаливата феерия стои един Господин. Черен костюм на фино сребристо райе, сребърна риза и сребърна роза на ревера. И крачи. Бос по натрошените стъкла. И пее. Там под беззвездното небе. Луната, оранжева като гигантски портокал, бавно се промъква иззад гъстите тъмни облаци. Господинът вдига ръка. Малките цветни светлинки заиграват във въздуха около босите му крака и бавно се издигат. Парченцата стъкло блестят все по силно, а Господинът продължава безгрижно да пее, вдигнал ръка. Нощта се е отдръпнала и тихо скимти в сенките на жилищните сгради. Внезапно всичко угасва. Слабите жички на електрическата крушка са се стопили. Лампените зайчета се скриват, Мракът тържествуващо сяда на тъмния си трон. А луната най-сетне показва побелелия си лик. Като голяма монета, търкулната в черен копринен джоб, настъпва бавно по небето, но... чакайте... Тя застива. В миг хоризонтът проблясва. Кристален звук, по-силен от гръмотевица и по-прекрасен от зората, сепва Нощта и тя обидено се свива. Звънът приближава, а от нечия призрачна ръка се сипят звезди. Като малки натрошени стъкълца те се забиват в окото на Нощта и тя бяга, изпаднала в паника. Чува се песен. Неясни думи редят елмази по небосвода. И пак тишина. Луната трепва и се събужда от кратката си дрямка. Гигантска длан обгръща нежно небесното светило и с два пръста само поставя върху гладката искряща повърхност една грееща улична лампа. Бели, сини и зелени зайчета се надбягват по черното небе. А сред тях крачи един Господин, облечен в черен костюм на сребристо райе, сребърна риза и сребърна роза на ревера. Усмихнат свири с уста. Бос по натрошените звезди...

Бос по натрошените стъкла...

Бос по натрошените звезди...

Smile :) (Или "Не, не сме зъболекарски кабинет")

2008-02-18T21:44:00.000+02:00

Хей! Здравейте, объркани мои (двама) читатели :)

Нов адрес, нов облик, ново заглавие... което в момента се чудя защо, по какаото и неговите свещени производни, е точно такова :)
Но да си дойдем на думата. Започвам наново. Всичко старо си е тук, за да напомня за себе си. 'Щото ако не помниш откъде си тръгнал, няма да знаеш накъде вървиш. Или иначе казано, желанието ми да си изливам душевния скрап ("боклук" звучи твърде брутално:)) в тази хралупа пак се завърна :) Така че пригответе се за патогенно много безсмислици, без каквато и да е била стойност... за вас :)
И сега вече по същество. Не мога да спра да се усмихвам. Не ми личи, нали? :) Околните ме питат, дали случайно ми няма нещо, или най-малкото - с какво се друсам, че и те да си вземат от същото. Сериозно. Весела съм. А съм си кръстила блога "Изоставен"! Да ти имам и противоречивата личност :) Усмихни се. Толкова ли лошо мина днес? Естествено, че не... Ако ще и гадният сив ден със злорада усмивка да си е излял нощното гърне точно върху новата ти прическа. Поне един човек те е погледнал в очите и топло ти е казал "Здравей". Ей, този човек може дори да съм аз! :) Блах, ако приемем че мониторът е око... Това май имат пред вид поетите под "големи замечтани очи" :) Ако ще най-гадният даскал да ти е стрил на ситно настроението днес. Усмихни се (и злорадо потрий ръце :P) Утре ще му го върнеш тъпкано. Ако ще някой скъп човек да си е тръгнал от теб. Усмихни се. Може би ще намериш пътя обратно към него... или пък някой друг отчаяно копнее да ти стане скъп. Ако ще просто да се чувстваш сам, изоставен, болен... Усмихни се. Нали затова аз съм тук? Който и да си ти. Ще ти се усмихна. Затова... зарежи я тая гримаса. Ще ти станат бръчки, после "Ботокс", крем-антисбръчкен и хиляди левове, пръснати по екстракти от охлюви, жаби, змии и други живи и неживи гадинки. Мисли спестовно. И ми се усмихни :)

Понякога съм бяла и добра...

2007-11-07T11:07:00.001+02:00

Please, full view...

Буря

2007-10-23T19:55:00.000+03:00

Днес валеше... Обичам, когато вали. Колкото и банално да звучи. Обичам тихия дъжд, който едва, едва се стича по стъклото, струйките вода бавно се завързват на панделки, които продължават доста по-надалече от перваза на прозореца... Обикалят земното кълбо и пак се връщат тук. При мен. Обичам, когато вали. Когато буреносните облаци давят хоризонта. Когато стълб светлина свърже ефира и земята. Съвсем като ласка се плъзва светкавицата и оставя своите любовни белези от изгорено там, където падне... Толкова рядко се случва небето да се докосне до своята единствена обич, да вдъхне от аромата на мокра пръст и окапали листа... Кратка прегръдка, раздяла и после ридание... Като че светкавиците са пукнатини в тъжното небе... Толкова сиво на пръв поглед, а там, вътре, ослепително бяло, ярко, блестящо... и чисто. Като душа... И вика, вика, колкото му държат силите. Обичам бурите. Обичам да стоя на потрепващия от гръмотевиците прозорец и просто да гледам. Самичка... Единствено небето знае какво ми е. Единствено то... Две души опитват да надвикат бесния вихър... моята и на небето... Писъците заглъхват, а двете биват мигновено забравени, подминати. Болката споява отново здраво сивата черупка... до следващата светкавица... до следващата буря...

Изповед

2007-08-20T00:05:00.000+03:00

Здравей, мъничката ми, здравей. Май отдавна не сме се виждали. Вярно, отдавна, много отдавна, но ти не си се променила кой знае колко. Хехе... а на какво дължа тази среща? Любопитна си, както винаги. Как ли това е затормозило русата ти главица... Не е вече руса, а, мъничката ми? И ти, и аз сме малко поизбелели, но щом държиш толкова да разбереш историята на старата си позната, ще ти я разкажа... Внимавай, вече не съм свежа като едно време, като нищо мога да ти умра в ръцете, ей тъй, докато си приказваме... Ама, какво пък, ще рискувам...
Помниш ли първия път, когато ме видя, там на езерото? Там съм се родила и израснала. Татко и мама бяха съвсем, съвсем обикновени, за тях единствена цел в живота беше да си имат детенце и, ето ме мене. Още от малка бях мъничко странна и, абе, необикновена, ако щеш. Всичките ни съседи, пък и близките приятели от детинство винаги са ме уверявали че ще стане нещо от мене, че ще видя света, че ще правя пътешествия, ще узная много неща. Да ти кажа честно, не им вярвах. Или поне се правех, че не им вярвам, но ти знаеш - оная мъничка надежда, че всичко хубаво ще се сбъдне, все си намира начин да се промъкне в сърцето. И с мене тъй стана, мъничката ми. Живеех си близо до мама и тате, до приятелите и съседите и се надявах. Пък те не пропускаха ден да ми кажат колко съм специална за тях. Сигурно са знаели, че тъй ще стане, че бързичко - още млада и зелена - ще напусна родното място. Помниш го тоя ден, там на езерото, нали, мъничката ми? Първия път, като се видяхме. И помниш какво ми каза, нали? "Ех, че късмет"... Какво хубаво, сладко гласче имаше, пък не беше вече детенце, баш девойка си беше ти... как, "мацка" ли му викате сега? Няма значение. И така, аз тръгнах с тебе, ти като че ме откъсна от всичко познато и свидно, че да видя белия свят. Първи дружки бяхме онова лято, помниш ли? Ти все ми казваше, че винаги ще си ме носиш тука, до сърцето като завита в книжка монетка... И цяло лято ми показваше това и онова. Хехе, ех, че хубаво беше, като ме показа на онзи младеж... Симо май се казваше... Как красиво ми се усмихна само... Много ми бяхте хубави двамата, как се радвах, като се оженихте... Е, как "откъде го знам това"? Аз всичко знам, мъничката ми. Не си мисли, че след като онова лято ме остави сама, на ново място, сред куп непознати, аз не зная какво е ставало и какво става сега... Поне ме посещаваше от време на време. И дъщеричката ти е красива - като тебе и като Симо. Хайде, да не й е уроки. Помниш ли, като я доведе за първи път при мене, а? Как плахо посягаше да ме пипне, да не би да изчезна. Все едно за нея вълшебница бях. Все още си спомням и се усмихвам, като я сънувам - учудена и любопитна, палавницата. Ама и тя такава - като тебе - сега броооди по полята и си дири една такава - като мене. На друг Симо да я показва и да се усмихва... Да й е наслука, викам аз, мъничката ми, и дано успее. Ех, късметлийка си ти, късметлийка. Пък тъй да си докрай. Нали си ме имаш още. Нищо, че вече остаряхме, двенките ще си останем завинаги. Завий ме сега пак и ме остави тука, на това необятно и прашно място с куп спомени вътре. Отново ще се видим, мъничката ми, да сме живи и здрави само, отново ще се видим. Аз ще съм си тука, на една ръка разстояние... докато не се разпаднем и двете съвсем... как го викаха... прах при прахта. Съвсем изсъхнахме двенките - ти от грижи, аз от забрава. По-често ме навестявай да си приказваме, да си спомняме онея славни времена, когато ти беше млада, пък аз бях зелена. А какво зелено беше то, ярко, та очите да те заболят... и какви листца имах аз, четири, та свят да ти се завие... Ех, мъничката ми, късметлийка си ти, че ме намери... Първата ти четирилистна детелина...

Искаш ли?

2007-06-30T19:43:00.000+03:00

"Искам най-червената роза на върха на планината. Искам най-скъпия и най-големия диамант. Искам най-красивата рокля. Mислиш ли, че можеш да ми ги дадеш, а? Беден си бил... Мдам, трябваше да се досетя. То ти и личи. Тогава за какво си ми? Чакай да помисля. Май няма смисъл въобще да се напрягам, като не можеш да ми предложиш нищо. Оооо, обичал си ме, така ли? Нали знаеш, че тези не ми минават. Ако ме обичаше, щях да имам всичко, което поискам, щях да притежавам цяла вана с перли, щях да се къпя под допира на най-фини материи... И всички щяха да ми завиждат какъв невероятен приятел имам. Хах, че то пък за какво ми е. Не може да се продаде, не може да се носи, не може да се показва. Въобще някаква стойност има ли? Я по-добре си го задръж, че може да ти стане нещо. Ауу, толкова си ме обичал, че нямало никаква идея да го пазиш повече. Какво студенокръвие бълнуваш, аз просто ти казвам истината. Боляло те, че вземи си аналгин, като те боли толкова много, аз какво съм ти виновна. Е, виж сега с това тъпо предложение как ме вбеси... Сега вече нищо не искам от тебе. Много ти здраве!"
Тя трясна телефонната слушалка и седна на дивана. Нацупи красивото си, грижливо напудрено, наконтено и нагримирано личице, погледна в огледалото на отсрещната стена и се усмихна жестоко - дори когато се сърдеше беше толкова хубава. Тази мисъл прогони неприятното усещане от проведения спор. Стана рязко от меката тапицерия и русата й коса образува мека вълна във въздуха. Проведе един кратък телефонен разговор, взе кокетната си чантичка и нахлузи високите червени обувки. Огледа се в огледалото в коридора и след като укроти една непослушна къдрица излезе от просторния апартамент с широка усмивка.

***

Стройна женска фигура се изкачваше бързо по стълбите към третия етаж на ниска нова кооперация. В блокчето беше тъмно - през прозорците на стълбищната площадка проблясваше единствено светлината на близка улична лампа, а крушката на осветлението беше отдавна изгоряла. По средата на стълбите между втория и третия етаж жената бръкна в чантичката си, за да извади връзката с ключове. Изкачи и последното стъпало, като се мъчеше на оскъдното осветление да ги открие. Високата червена обувка се допря в нещо. Русокоската потръпна и погледна надолу - в краката й лежеше човек. По студения цимент блестяха петна, кървави петна. Главата на мъжа беше обърната настрани, а мъглив лъч изкуствена светлина чертаеше фигурки по врата му. Лицето му оставаше в сянка, но младата жена го разпозна - тя му беше подарила тази риза и негов беше гласа, прозвучал по телефонната жица малко по-рано през деня. Уплашена го заобиколи отляво. В дрехата му зееше като прогорен тъмночервен процеп. Тя притаи дъх - в лявата си ръка той беше стиснал нещо. Любопитството надви страха й, тя се наведе над него и разтвори дланта му. Върху все още топлата му кожа тупкаше сърце. Съвсем истинско човешко сърце. Пулсираше силно, но тежко, ударите отекваха като чукове по измазаните наскоро стени на стълбищата. Стоеше стъписана, докато нещо друго не привлече вниманието й. До ръката на мъжа имаше бележка, плаваща на повърхността на локвичка от гъстата полу-съсирена течност. Младата жена се пресегна към листчето. По дългите й бели пръсти като резки останаха струйки кръв, докато го разгръщаше. Като написани с въглен, тя различи няколко думи:
"Искаш ли го?"
Сърцето в ръката на мъжа удари още веднъж. Звукът отекна в ушите на къдрокоската, тя загуби за момент равновесие, наклони глава напред и червената й барета падна в катрана, изтекъл само преди час от топлите сини вени...

***

След две седмици младата жена получи писмо от близката болница:
"Благодарим Ви за предоставеното сърце за трансплантация. Парите бяха преведени на Вашата банкова сметка. За съжаление, органът беше отхвърлен поради несъвместимост."

Зов

2007-06-09T01:29:00.000+03:00

На Поли

Синеоко момиче с дълга до кръста тъмноруса коса излезе от градината на стария замък. Ходеше бавно и замислено, забила поглед в тухлите, с които бе наредена пътечката до голямата порта. Под мишницата си носеше дебела книга с твърди корици и кожена подвързия. От единия й край висеше дългата тънка тъмнозелена лента на книгоразделителя. Вървеше под натежалите от череши и вишни дървета, като се взираше невиждащо във върховете на меките си пантофки. Настъпа една тревичка, прокарала си път през плътния слой хоросан, и полека отвори огромната порта от ковано желязо. Излезе на просторната ливада между каменната постройка и близката гора. Продължаваше да гледа надолу - галещите лъчи на слънцето и топлият южен вятър не можеха да я накарат да вдигне очи към ясносиньото небе. Уханието на свежа трева и малките бели цветенца, които някога обичаше, не стигаше до нея - беше само далечен спомен за нещо познато. Навлезе бавно между дънерите на дърветата във вековната гора. Нежна паяжина се закачи за дългата й права коса, когато минаваше под едно ниско клонче. Капка роса падна на челото й, но тя не се пресегна, за да я избърше. Просто продължи умислената си разходка между дърветата, без да откъсва поглед от земята. Тревата бе заменена от мъх, суха дървесна кора и шума, които пресъздаваха цялата палитра на цветовете в кафяво-зелената гама. Направи още няколко все така бавни крачки и спря - в краката й имаше нещо, нетипично за пейзажа в дълбоките части на леса - в дебелите корени на един дъб се мъдреше мека възглавница. Момичето седна, опря глава на тъмнокафявата разлистена колона и положи дебелия том на коленете си. Отвори го на 74 страница - там беше поставен книгоразделителят. Листът беше наполовина изписан с красив, ситен почерк. Леко въздъхна и извади от дълбокия джоб на мантията си перо и мастилница. Отвъртя капачката на шишенцето и го постави в една малка туфа трева близо до лявата си ръка. След минута потопи края на перото в тъмнозелената течност и започна да реди букви по жълтеникавия лист. Внимаваше много, за да не размаже все още неизсъхналите думи. Редяха се подлог, сказуемо, обстоятелство под ръка с едно несъгласувано определение. Точка. Скоба, черта, скоба. Главна буква. Зачеркната. Нова дума. Зачертана. Русокоската остави внимателно перото в мастилницата. Взря се отново в страницата - всичко, което беше създала, бе едно изречение... и то превърнато в една малка локва от тъмнозелена гъста течност, която образуваше тънка струйка, стичаща се до края на листа. Двете дълбоки сини очи проследиха пътечката до самия й край - върху джинсите й имаше малко мастилено петно. Тя отмести книгата от коленете си и се опита да стане. Краката й обаче се прегънаха и тя отново седна. Втори опит, този път увенчан с успех. Оправи поомачканата възглавница и плъзна взора си по захвърления на една страна подвързан том и малката мастилница с пачето перо. Не можеше да се съсредоточи и да пише... не и днес... не и вчера... нито пък онзи ден. За момент слабата момичешка фигура застина, а после се стрелна отново към земята. В очите й блестеше някаква налудничава, болна идея, рожба на съмнението и страха. И както всичките си идеи, тя не можеше да я възпре. Наведе се бързо, грабна книгата, хлопна я с някакво зловещо задоволство и тръгна през гората, но не по посока на замъка, а още по-надълбоко между вековните дъбове и букове. Не вървеше, както на идване, о, не, сега тя летеше. Към езерото, към душата на леса. Достигна го лесно - отиваше там всеки път след успешно написаната страница. Водата беше нейното вдъхновение и утеха, извор на хрумвания и стремежи. Както винаги, момичето се спря на брега, но не гледаше към огледалната повърхност - стоеше с гръб към нея и се подсмихваше. Все още стискаше здраво кожената подвързия. И без това белите й дълги пръсти, сега още повече побеляха от напрежението. Очите й бяха потъмнели - в тях се отразяваше не сутрешното безоблачно небе, а сива беззвездна нощ. Засмя се тържествуващо - знаеше, че този ден ще настъпи, но не знаеше кога. Знаеше, че съмнението ще надделее и сякаш копнееше за този миг на освобождаване от отговорност. Заблудена бяла пеперуда прелетя край русокоската и се оплете в един кичур коса. Момичето не обърна внимание на животинката и не я освободи от златния затвор - за нея сега единственото важно нещо беше да извърши това, за което е дошла. Тя се обърна към езерото, пое си дъх и запрати яростно книгата с пожълтелите страници в най-дълбоките води на езерото. Издиша шумно, обърна гръб на синьото горско око и пое по пътя към дома си.

* * *

Синеоко момиче се оглеждаше в голямо огледало и се приготвяше за сън. Беше по нощница с цвета на сутрешното слънце и внимателно разресваше с костен гребен разкошната с дълга до кръста тъмноруса коса. За последен път прекарваше зъбците на гребена през кичурите, когато той се заплете. Тя наведе глава към огледалото и внимателно извади нещо от косата си. Доближи се до един от черните свещници от ковано желязо, който беше точно до източния прозорец, за да го разгледа. Беше малката бяла пеперуда, омотала се в златната мрежа там, край езерото. Тогава тя не беше усетила малката буболечица, която сега лежеше неподвижно на бялата длан. Момичето се натъжи. Хвъркатата животинка беше толкова красива, плетеницата от жилки по крилцата й бе като ситни тъмнозелени букви върху бяла страница. Синеочката се приближи съвсем до ниския парапет на отворения прозорец и протегна лявата си ръка с безжизненото телце на мушичката навън. Затвори очи... Представи си, че вижда всичко от високо - замъка, черешово-вишневата градина, ливадите, гората и езерото. Съзря фигура до него, фигура на девойка. Русото момиче, чиято сянка бе видяла, хвърли една тежка книга в тъмносините дълбини, а после се обърна и побягна. По повърхността на душата на леса се появиха нежни концентрични вълни и една бяла, толкова бяла, че почти синя ръка се протегна от водата и улови подвързания с кожа том.... Тя отвори очи тъкмо навреме, за да види как пеперудата полита нагоре в нощното небе, устремена към луната. Лек вятър раздвижи завесата. Полина се обърна недоумяващо към вътрешността на стаята - върху досега празното абаносово писалище лежеше дебела книга с тъмни корици и пожълтели страници...

За първото и за любимото

2007-06-08T23:31:00.000+03:00

За простичките неща... За горчивото кафе без захар, за капучиното със сметана и канела, за английската закуска, за сладките на мама, за първата усмивка, за първата дума, за първата крачка, за първото зъбче, за първото подстригване на косата, за първия първи учебен ден, за първата шестица, за първата двойка, за първото неизвинено, за първия бал, за първата целувка, за първата нощ, за първата любов, за първата (с надежда да е и последна) сватба, за първото ритване на бебчето, за първите памперси, за първото раждане, за първата безсънна нощ, за много безсънни нощи, за първите тревоги и радости, за първото внуче, за второто внуче, за всички правнуци, за петдесетата годишнина от сватбата... За малките неща, за приятелите, за любимите, за семейството, за мен, за теб, за теб, за нас, за тях... За първия шоколадов сладолед в средата на февруари, за поредния натурален шоколад, изчезнал безследно, за първия топъл шипков чай на първия студен ден на първата зима, за първия пъстър вълнен шал, за първата морска баня, за първия излет в гората (следователно и за първия кърлеж, но нека не нарушаваме романтичната поредица с нещо тооолкова реално), за първия любим филм, за първата любимата песен, стих, разказ, книга, сентенция, поговорка и всичко останало стойностно, което иначе събира прах по библиотеките на другите (нелюбими) хора... За любимия спорт, за първия волейболен мач, за първия автограф... За всичко първо, за всичко любимо... Ехххх, за първия ни последен първи път, за първия блог, за първата рисунка, за първата критика от първия истински приятел... За ежедневните любими и първи неща, които ще направим заедно...

И няма да имам шанса да го получа и да го изживея, ако не се омъжа за тебе... затова "ДА", моя малка първа любима гадинке!!!

Нощно

2007-05-24T22:34:00.000+03:00

-Мери, излизам, мила.
От източното крило на старата къща се чу висок, почти детски глас:
-Госпожице, късно е! А нали знаете - нощните разходки са опасни за младите дами като Вас?!
-Спокойно, Мери, до три четвърти час ще съм си вкъщи, а ти вече ще си забравила, че съм излизала въобще.
-И все пак внимавайте! - детският глас звучеше вече разтревожено и сякаш постепенно се приближаваше към младата жена.
-Аз винаги внимавам - усмихна се Тя на дребната слабичка прислужница и пое от ръцете й сребристосивата пелерина.
Мери проследи господарката си с тревожен поглед, докато прекосяваше просторното антре. Според нея, тези късни излизания не бяха нещо редно, още по-малко пък безопасно. Лондонските улици гъмжаха от какви ли не странни хора, а късно вечер, когато гъстата сива мъгла давеше светлината на малобройните фенери, се случваха и доста странни неща.
Тежката богато орнаментирана дъбова врата се затвори меко и безшумно, а прислужницата потъна някъде из коридорите по посока на кухнята на имението...
***
Тя най-сетне беше навън. Няколко полу-подпийнали младежи я отминаха с шумни дюдюкания. Цилиндрите им бяха накривени на една страна, бузите - зачервени от студа на късната есен, а по спортните им костюми имаше петна от някакво неопределимо вещество - най-вероятно долнопробна тъмна бира. Тя оправи диплите на полата си нервно и закрачи между локвите на тротоара. Вървеше бързо, въпреки че твърдият сребрист корсет не беше удобен за придвижване с такава скорост. Сребристото наметало шумолеше около краката й и оставяше след нея едва доловим мирис на парфюм. Когато сви по "Бътчър стрийт", един прегърбен мъж я загледа, но Тя не обърна внимание на похотливия му поглед. Щеше да го скастри с една остроумна и закачлива забележка, но времето я притискаше. Повдигна внимателно края мастиленозелената си рокля и леко се затича. По здраво стегнатата на кок червена коса премина отблясък от далечен уличен фенер. Спря се задъхана на ъгъла между две пресечки. На отсрещната страна на тъмната странична уличка премина човек, загърнат в дълго наметало. Мина безшумно като привидение в гъстата мъгла покрай един заспал скитник и се спря до него. Тя притаи дъх - все пак беше пристигнала навреме. Черната пелерина падна от раменете на нощния призрак, който всъщност беше висок мъж с хубава, но малко слаба фигура. Той клекна до бездомника. Беше с гръб към нея, но Тя знаеше какво ще направи. Чифт остри като ледена висулка зъби щяха да се впият в сънната артерия на нещастния човечец и по тях щеше да потече сладко-горчивата амброзия на прокълнатите. Не притесни мъжа. Не беше посмяла да го притесни и преди две седмици. От тогава започнаха късните скитания из лондонските покрайнини. Наблюдаваше го винаги от отсрещния тротоар - достатъчно близо и все пак достатъчно далеч. Наслаждаваше се на прецизността на изпълнената екзекуция - нито една разлята капка, никакви аматьорски или необмислени постъпки. И Тя беше гладна. Не помнеше от кога не се бе хранила, както трябва, но не навлизаше в територията му. Не ядеше от храната му. Изпитваше някакво благоговение пред него. Той, както винаги, грациозно се изправи, извади тънка копринена носна кърпа от джоба си и попи устните си. Усмихна се. Беше се прехапал, докато с едно око наблюдаваше стройната женска фигура на отсрещната страна на улицата. Вече втора седмица. Той закрачи бързо, като остави зад гърба си, безкръвен и бездиханен, данъка на човечеството към нощните създания. Погледна през рамо към червенокосата жена в сребристо наметало. Въпреки че сетивата му бяха по-остри от тези на смъртните, едва я различаваше в мъглата. Сивата горна дреха сякаш се размиваше ведно с очертанията на високите постройки. С периферното си зрение забеляза движение. Миг по-късно зеленооката красавица беше изчезнала от обичайното си място на ъгъла. Тя тичаше... тичаше към трупа на скитника. До него на купчинка лежеше скъпата черна пелерина. Мъжът я бе забравил. Тя се опита се да поуспокои учестеното си дишане, докато с бързи крачки вървеше след него, за да му я върне. Той се спря да я изчака в тъмния ъгъл между висок зид на полуразрушена стара къща и порутената стена на старото болнично здание. Тя го настигна и му връчи наметалото. Фината материя се разля като черна кръв по ръцете му. Той се загърна и я погледна в очите. Два твърди сини сапфира се срещнаха с два зелени изумруда в нощната тъмнина. Вампирът я прониза с поглед и се усмихна.
-Госпожице, нали знаете, че е опасно да се разхождате сама толкова късно вечер?

Only Time

2007-05-01T15:30:00.000+03:00

Тя седеше на пода на дневната. Навън бе ден, но плътните кадифени завеси бяха отново спуснати. Червените къдрици се бяха разстелили върху меката тапицерия на дивана. Главата и бе отпусната леко на ръба му, а очите й бяха затворени. Изглежда, че спеше. В ръката й имаше малък златен ръчен часовник. Верижката му се бе изплъзнала от дланта й и приличаше на змийче на фона на тъмнозеления килим. Всички звуци бяха приглушени и далечни - дори равномерното й дишане бе като едва доловимо пърхане на пеперудени криле. Стените излъчваха меко златисто сияние, което се пръскаше на облаци из помещението. Изведнъж нещо премина по грапавата мазилка. То се снижи към отпуснатата на пода фигура, мина досами пред лицето й и, след като не успя да излезе през тежките завеси на затворените прозорци, се сви на кълбо до златната верижка на пода. Ръката й потръпна , Тя кихна и се събуди. Протегна се сънено и разтри схванатия си врат, когато застина в недоумение - нещо се беше излегнало на тъмнозеления мъхнат килим. То впи погледа си в нея. Дълго след това тези очи я спохождаха в съня й - те бяха тъмнокафеви, изпъстрени със златисти, зелени и оранжеви искрици. На всичкото отгоре я гледаха спокойно, изучаващо, но без нахално любопитство.

-Какво си ти? - разглеждаше го Тя, докато бавно се изправяше.
Не се страхуваше - Нещото изглеждаше като малко момиче, облечено в дрехи на възрастен. Единственото обезпокояващо нещо бяха очите му - зеници на същество, видяло не две-три лета, а хилядите зими, паденията и възходите, успехите и провалите на човеците не само на тази земя. Имаше нещо странно и в косата му - на мястото на красиви руси, червени или кестеняви къдрици, падаха спокойно сребристосиви като снежна лавина кичури. То все още се намираше върху пухкавия килим и приличаше на горско същество сред тъмнозелените му шарки. Малкото златисто часовниче бе в ръката му и то бавно го полюшваше за дългата изящна верижка.
-Какво си ти? - за втори път попита Тя и нощницата й гневно се полюшна, когато се наведе към момичето, за да го погледне в очите.
Детето се усмихна и очите му заблестяха, докато тихо отговаряше:
-Аз ли? Аз съм аз, аз съм ти, аз съм той, ние, те. Аз съм всички и всичко под това, пък и под всички други небета.

Тя пристъпи назад и му обърна гръб - не обичаше, когато някой говореше в гатанки. Момичето също се изправи и отметна сребърната си коса на една страна. Протегна внимателно лявата си ръка и я побутна с показалец по гърба. Тя отново бе затворила очи, сякаш да прогони остатъците от съня по клепките си, а заедно с това и странната гостенка. Въпреки това се обърна и, надявайки се боцването по плешката да е било също част от необичайното преживяване, забърза към другата част на помещението, където се намираше кухненския барплот. За нейно щастие, детето бе изчезнало и Тя побърза да отвори един от високите шкафове, където се намираше металната кутия с кафе.

-Кхъм, кхъм... - покашля се звънливо гласче.

Тя се обърна, като още държеше вратичката на шкафчето, и спря втрещена. На плота от светло дърво седеше малкото момиче и весело полюшваше крачетата си, обути в сребърни пантофки. С двете си ръце бе обгърнало кафява чаша със силно горещо кафе. Детето й подаде чашката заедно с чинийката, Тя инстиктивно понечи да я вземе, ръката й потрепна и я изпусна. Топлата течност се разля по пода, но чашата не се счупи. Момичето погледна многозначително и скочи от плота.
-Какво си ти? - потрети Тя, а в гласа й вече се прокрадваше нотка на уплаха.
-Не мога да кажа - усмихна се детето и с наслада забеляза как лицето й се помрачи отново - но мога да пея.

То започна да пее бавно с неземен глас, в който отекваха сякаш камбанните звънове на църкви, отдавна полуразрушени или потънали в меката прегръдка на бръшлян и мъх:

Who can say
Where the road goes,
Where the day flows?
- Only Time...
Who can say why your heart sighs
as your love flies?
-Only Time...
And who can say why your heart cries
when your love lies?
-Only Time...
Who can say when the roads meet
that love might be
in your heart?
And who can say
when the day sleeps
if the night keeps
all your heart?
Night keeps all your heart...
Who can say if your love grows
as your heart shows?
-Only Time...
And who can say
Where the road goes,
Where the day flows?
-Only Time...
Who knows? - Only Time...
Who knows? - Only Time...

Enya

Тя стоеше вкаменена и зелените й очи се взираха в тези на детето. Докато пееше, в ръката му блестеше златното часовниче, а верижката му упоително се люлееше измежду стиснатите малки пръсти.
-Доволна ли си? - попита момичето шеговито, засмя се и изчезна отново.
Като спомен единствено остана смехът му. Той беше като ромон на планински поток, като звук от жълтици, които падаха една върху друга, като... като... Тя не можеше да определи като какво, а от напрежението от срещата очите й се затваряха...

Тя кихна и се събуди. Беше легнала на тъмнозеления килим, а в едната й ръка беше малкото златно часовниче с дългата красива верижка. Бе опряла глава на мекия ръб на дивана и в стаята бе тъмно - завесите бяха спуснати, а стените излъчваха златисто сияние. Тя се усмихна - изглежда случилото се наистина беше сън, макар че смехът на малкото момиче се бе отпечатал ясно в съзнанието й. Идеята за чаша силно горещо кафе скоро го измести и Тя забърза към барплота. Изведнъж спря и извика - на кухненския под беше разлято кафе, от което се стелеше едва видима пара. Там лежеше и нейната любима кафява чаша. Полека устните й започнаха да се разтягат отново в усмивка, а зелените очи заискряха. Вместо да вдигне чашата и да я постави на мястото й, Тя отиде до високите прозорци, разтвори тежките завеси и отвори широко крилото. Обърна лицето си нагоре към слънцето. Светлината я обливаше като топъл летен дъжд. Облечена в бялата си нощница, приличаше на изящна готическа статуя, току-що напуснала пределите на Нотр'Дам. Тя се засмя и промълви нещо. Нежният утринен ветрец улови думите й и ги понесе към едно пухкаво бяло облаче:

-Като медния звън на махало, като сладкия звук на стрелките...
Тя обърна гръб на светлия правоъгълник, наведе се и взе от пода златното часовниче. То беше спряло. В горещата локвичка кафе се отразяваха две усмихнати тъмнокафеви очи, изпъстрени със зелени, златни и оранжеви искрици...

За него

2007-04-13T11:05:00.000+03:00

Тя лежеше върху постелките на леглото. Беше късно, толкова късно, че звездите през отворения прозорец вече избледняваха. Небето, обаче, все още бе черно. Тя се взираше в тавана от няколко часа... а може би бе прекарала в това състояние не часове, а дни... Не знаеше. Просто не знаеше. В стаята беше тихо, тънките завеси едва се полюшваха от нощния бриз.
"Защо, защо..." - в главата й кънтеше само тази дума. Не можеше да я прогони...или пък не искаше. Тя стисна конвулсивно бежовата сатенена завивка с дясната си ръка. Пръстите й се вкопчиха до болка в нежния плат. В тъмното пробляснаха гневно двете черни очи. Беше ядосана, ядосана до прилошаване, защото нищо не можеше да стори.
"Защо, защо..." - крещеше, колкото сила имаше...
Бавно дългите й пръсти се отпуснаха, напрежението изчезна и заслепените от гняв очи прогледнаха. Тя все още се взираше в тавана. Бе сама... отново бе сама... Не беше спала от няколко дни, а може би и не искаше. Не се хранеше, умишлено бягаше от светлината и деня... Душата й загиваше, а заедно с нея погубваше и тялото си...
Небето навън започваше бавно да изсветлява. Последната звезда изчезна с мека целувка. Нежната драперия се залюля от внезапен порив на вятъра. Денят разцъфваше навън. В тихата спалня се чуваше само равномерното й дишане. Тя бе заспала... Първият слънчев лъч колебливо проникна през завесата и се спря на голямото легло. Върху лицето й той срещна сълза, една-единствена застинала сълза проблясваше върху кожата й...
"За него" - шептеше Тя насън...

Пътечката

2007-04-06T13:21:00.000+03:00

-Хайде, по-бързо! - смееше се Тя, докато се провираше през гъстите къпинови храсти.
-Къде отиваме? - я попита Той, като се опитваше да се освободи от един упорит бодил.
-Нататък... - чу се глухо гласът й зад зелената завеса на гъсталака.
-Къде нататък? - запита я отново и яростно дръпна ръкава си, заплел се в поредния трън.
Отговор не последва. Вместо това, Той откри яркочервената й барета, закачена на едно клонче.
-Бавиш се! - дочу се от някъде съвсем близо полу-сърдития й, полу-весел глас.
Тя мушна ръка отново в храстите, хвана го закачливо за яката и задърпа напред.
-Чакай! По-полека, моля - сопна й се Той, защото пуловерът му вече беше безвъзвратно надран.
След още минута усилена борба "човекът срещу природата", Той се озова на малка закътана полянка. Държеше шапката й в ръка, но нея отново я нямаше.
-Къде си? - извика Той.
-Насам, насам...
Примамливият й глас идваше откъм мъхестите дърветата отатък полянката. Той се затича към тях. Стигна до тясна просека и изведнъж спря. Червената кадифена барета падна от ръката му. Тя...Тя стоеше застинала пред криволичеща тревясала пътечка. Очите й блестяха странно. Той никога не бе я виждал такава...

-Ето, открих я... - тихо каза Тя и стъпи на пътеката с десния си крак, обут в червена пантофка.
-Къде отиваш? - извика Той след нея.
Тя се отдалечаваше с бавни, уверени крачки. Беше усмихната - дори без да вижда лицето й, Той можеше да усети силата на лъчезарната й усмивка.
-Ще ме вземеш ли със себе си? -още веднъж подвикна Той, този път уплашен.
-Това е моята пътечка - шепнеше Тя. - Нея трябва да извървя сама...

Госпожица Вещицата

2007-04-05T22:59:00.001+03:00

-Да, аз съм вещица - каза Тя, изтърси полека пепелта от тънката си цигара и издиша.
Синкавият дим се завъртя на меки кълба и се понесе нагоре към звездите. Той я погледна - не очакваше такъв отговор. Очите му бяха разширени от изненада, но с хладен глас я попита:
-И от кога?
Ясният й смях проряза глухата тишина на градската нощ. Долу на булеварда преминаваше по някоя кола, но шумът на двигателя бе далечен за двете високи фигури на закътаната тераса.
-Вещица не се става, тя се ражда - продължаваше да се усмихва Тя на учудената му физиономия.Беше й доста забавно всеки път, когато разкриваше пред някого истинската си самоличност. "Тези неуки хора. Защо се стряскат от нещо напълно естествено?" - мислеше си Тя, докато изпускаше кръгчета дим от устните си. С наслада наблюдаваше промяната на изражението му. Мислите сякаш се преподреждаха зад високото му чело.

-Е, прие ли ме? Такава, каквато съм, де - Тя отново разтегли в усмивка изящните си устни.Той бавно се изправи и влезе в жилището. Шумът от стъпките му утихна някъде във вътрешността на стаята. Тя седна на каменния парапет и кръстоса крака. Както бе застанала на фона на нощното небе, наистина изглеждаше магично. Зачака. Потупа цигарата си няколко пъти, за да я изгаси, но не я изхвърли долу на паважа, а в малкото сребърно пепелниче до себе си. Постепенно усмивката й изчезна. Стоеше, напрегнала свръхестествените си сетива, но не усещаше нищо. Госпожица Вещицата бе останала сама.

Време е...

2007-04-03T22:02:00.000+03:00

Тя погледна през малкото зарешетено прозорче. На кръглия площад вече се бяха събрали всички лондонски хаймани, малките деца, които не ходеха на училище, и престарелите клюкарещи продавачки. Вдигаше се ужасен шум, но от тъмното подземие Тя долавяше само тихо жужене. Свлече се безмълвна на пода до една от зеленясалите стени и погледна към отсрещния ъгъл. Там стоеше часовник с махало, който въпреки влагата не се бе развалил. Беше направен от тъмно дърво, на места изтъркано и прогнило, но продължаваше настойчиво да отброява времето. Тя вдигна очи към циферблата, но не успя да фокусира стрелките - може би заради връхлетялото я внезапно силно главоболие, може би заради сълзата в крайчеца на дясното й око. Сведе поглед на долу към коленете си, едва покрити от разкъсаната бяла рокля. Пред слепите й очи изплуваха спомени... Озова се в коридора на старото лондонско имение. Пред погледа й премина малко момиченце със златисторуси коси, които падаха на големи вълни върху раменете му. Детето бе облечено в бяла къса рокличка и сочеше с пухкавото си пръстче стената отсреща.
"Тате, какво е това?"
"Часовник, миличка."
"Не, тате, какво движи стрелките?" - питаше настойчиво момиченцето.
"Времето, мила, времето."
Изведнъж златокоската в бялата рокля и високият й тъмноок баща изчезнаха... Картината се смени... Девойка с медноруси къдри, облечена в бяла нощница, се промъкваше между дърветата в градината на старата лондонска къща. Момичето излезе на малка полянка и дрехата й заискря от лунната светлина. Чу се тихо изсвирване, сякаш някой щурец бе решил да засенчи събратята си, като излее красотата на нощта само в един звук. Девойката трепна и се обърна към снажен синеок младеж, който излизаше от сянката на дърветата.
"Върви си, не трябва да си тук. Късно е." - бързо изрече Тя и се обърна с гръб към него, защото очите й блестяха от щастие.
"Не, този път имаме време... Имаме цялото време на света..." - каза момчето и, като я обърна към себе си, отмести един кичур коса от лицето й.
Тя се сгуши в прегръдката му.
"Прав си... Имаме цялото време на света..."
Двамата влюбени, полянката и луната потънаха във водовъртеж от мрак... Замениха ги пламъци, викове, гърмежи... Пред очите й се яви млада жена с бяла роба и червеникава коса, сплетена на дълга плитка. Тя стоеше пред горящото имение. От зелените очи се стичаха сълзи, които капеха по дрехата и блестяха на ярката слънчева светлина като сутрешна роса върху заснежено поле. От къщата се чуваха писъци, а около жената се бяха събрали хора, които уплашено се взираха в нея. Изведнъж тя затича към сградата и решително прекрачи прага към горящите пламъци.
"Няма време... Ще изгори до основи... Нямаш време да ги спасиш!" - крещеше неистово чернокоса прислужница, а после рухна от мъка на земята.
След минута червенокосата жена се появи, хванала за ръка две малки плачещи момичета. Личицата на децата бяха почернели от дима, дрешките им бяха оръфани и полуизгорели, а тъмните им къдрици бяха опърлени. Те изтичаха в прегръдките на съсипаната от тревога майка. Чернокосата се обърна към жената в бялата роба и онемя. Времето сякаш бе спряло - пресъхналите й устни застинаха полуотворени и, вместо благодарност, от тях се отрони само една дума:
"Вещица!"
Селяните подхванаха фразата и я повториха. Пред очите им стоеше не спасителката на двете момиченца, а жената, излязла недокосната от пламъците. Огънят не бе засегнал бялата рокля, дългата разкошна коса продължаваше да искри на слънцето, а нежната светла кожа на лицето й дори не се бе зачервила...
"Невъзможно, неестествено..." - чуваха се откъслечни фрази в шумящата тълпа между скандиранията на грозната дума...
Догарящото имение, крещящите хора, изправената млада жена, всичко и всички се превърнаха в черно-бели сенки и избледняха в съзнанието й... Пред разфокусирания й поглед бяха само двете й мръсни и обелени колена. Тя отново вдигна очи към часовника с махалото, който напевно отброяваше секундите. Въздъхна и подпря глава на лявата си ръка, докато дясната отпусна на студените плочи. Неволно проследяваше движението на стрелките по циферблата, докато не се унесе. Главата й клюмна и бе полузаспала, когато някой влезе в тъмното подземие. Трепна при звука на мъжки глас:
"Хайде! Време е..."
Когато Тя се изправи, огнено червената коса й се разпиля върху раменете, зелените очи пробляснаха и гордо закрачи навън към слънчевия площад. Бялата разкъсана рокля се развя около краката й, когато стъпи върху павираната улица. Нежните ръце бяха пристегнати в окови, които подрънкваха при всяка крачка. А всяка крачка бе изпитание - сганта, събрала се да зяпа, плюеше пътя пред нозете й, ругаеше я, наричаха я вещица, чародейка, магьосница. Тя премрежи очи - не можеше да понесе, че хората, които някога я бяха благославяли, сега да я хулят. В главата й обаче единствено кънтеше равномерното потракване на стария часовник в подземието. Между пръстите й сякаш изтичаше пясъкът от безброй много строшени пясъчни часовника. Косите й се вееха от вълните на прииждащия, отминаващия, спиращия поток на секундите, минутите, часовете. Но Тя продължаваше да върви твърдо със затворени очи към дървения подиум. След минута Тя отвори клепките си и пред нея се разкри несправедливата съдба на всяка вещица - кладата. Нямаше страх в душата й... Беше прозряла маскарада на Времето, този безмилостен карнавал, в който след свалянето на костюмите всички имаха едно и също лице - Смъртта. Завързаха я бавно към високия дървен стълб и подпалиха полетите с масло съчки. Тя вдигна глава и погледна към крещящата паплач... Очите й пронизаха тълпата, но те не гледаха с омраза...те ликуваха... Тя бе надхитрила Времето, бе го надживяла... Пламъците я обгръщаха, а долу, в ниското, хората гледаха ужасени.
"Време е..."
Тя изрече думите тихо, но всеки ги чу със сърцето си...